Брега

- Амии - отвърна Лестор - можеш ли да?
Последва кратко описание и се получи ето това лице



/ После не си връщай веднага образа . Имам нещо предвид/

Разбира се че можех, но това ли беше идеалът му за жена. Промених се според описанието му. Той изглеждаше удивен.
- Уау!!! - каза той. гледаше ме невярвашо
- Това ли е идеалът ти за жна. - попитах аз. Тонът ми изразяваше само любопитство, но имаше и нотка на съжеление. На мен не ми харесваше да променям чертите си. Искаше ми се да ме хавесват заради мен самата, а не заради способността ми да се превъплашавам в фантазийте на мъжете.

- Всъщност като външност - отвърна Лестор - одевешния ти вид или онзи на пейкаката,
когато се запознахме, предполагам, че той е истинския? - Момичето кимна утвърди-
телно и той продължи - са идеалат ми за жена. Но по - важно е да сме естествени.
Ако някой е с теб само защото можеш да си променяш вида, а
не заради теб самата не си заслужава да си губиш времето с него. Впрочем ако можеш
да се направиш така, предполагам, че друг метаморфмаг може да стане като теб?
- Да - отвърна Елинор
- Е почити сиггурен съм, че ще ви различа. С ето тази проверка - приближи до нея и
я целуна. - Все пак Всеки се целува РАЗЛИЧНО. - Момичето си върна истинския
обрраз (ако искаш), а Лестор продължи:
- Като стана дума за различия ти си по - различна от почити всички момичета, с които
съм бил. Истинска си. Не си бройкаджийка. Нито разглезена и празноглава преструвана
като блондинката туку що. Е ревноста ти е прекалена, но пък никой не е идеален

Можех да не харесвам фалшивата сантименталност и глупавите ласкателни приказки, който момчетата използваха за всяка поредна, но понякога ми вдигаха настроението. Ухилих се и той се намръщи, май разбра, че съм малко по-умна от досегашните му гаджета. Можех да не разбирам мъжете, но им познавах умовете. На повечето е като плитък басейн.... все едно и също......на всяка. Какво клише беше това за очите. Можех да не разбирам мъжете, но им познавах умовете. На повечето е като плитък басейн.... все едно и също......на всяка. Какво клише беше това за очите. Е ще видим дали може да ме познае по очите.... промених си ги.. станаха лилаво-синьо-розави. Той се упули, защото до сега беше ме гледал в очите и се сепна когато изведнъж си промениха цвета. Вдигна поглед и ме погледна въпросително.
- Пак мога да те различа. - каза той, но не вече толкова уверен. Ухилих се и погледнах разсеяно. Погледът ми заблужда, стана особен. понякога гледах така, мислех...потъвах в мислите си. Наричах го философското ми настроение.
- За какво мислиш. - попита той
- За сантименталността. - ках аз и се обърнах към него. Погледът ми още беше особен.

Лестор продължаваше да я гледа в очите
- Почити съм сигурен, че ще те разпозная. - заяви той. - Ако не по очите, то по
целувките. Просто те са близо до сърцето, А то за разлика от погледа или разума никога
не лъже. Но трябва или поне е добре да изпитваме нещо към другия/другата. - Замълча
за малко и продължи. - Като стана дума за чувства аз...ще го кажа направо.., май започвам
да се влюбвам в теб. Досега не ми се е случвало и честно казано малко се плаша...

Знаех, че тук се предполага да отроня една две сълзи или да кажа и аз го обичам, но това не бях аз. Рядко показвах чуствата си...даже не ги показвах. Не знаех какво да кажа, а ТРЯБВАШЕ да кажа нещо. Смях би било гадно, мълчание също. Лъжа..хммм лъжа. Е ще бъде благородна ляха...но...НЕ! Нямаше да лъжа, по-добре, да му кажа истината, но... какво да му кажа? Какво може да се каже на човек, който туку що ти е казал, че се влюбва в теб? Не знаех.... дойде ми идея...целувка едобре, но избягвам нъпроса. Дали ще забележе. Не бях като другите, никога не съм била. Бях си странна. Е трябваше да направя нещо и то бързо, зощото той чакаше. Наведох се и го целинах. Дтисках палци да не се досети, че не му отговарям, но де такъв късмет. когато целувката приключи той се обърна към мен и....

- Не знам, какво е по - лошо - промълви Лестор. - Лъжа дори и благородна или директно
отблъскване. Май лъжата. Във всеки случай благодаря, че отговори по този начин
по - точно, че избегна отговор. Така поне ще имам някаква надежда.

Почуствах се странно....гузно. Момчето страдаше (е не точно страдаше, но не му беше много приятно), защото аз бях странна, но...такава съм си аз. Ако бях излъгала вече нямаше да съм си аз, а само маска....не исках да ставам маска, но може би вече беше твърде късно. Реших да мисля за нещо друго.
- Е какво да се прави... - казах аз с престорено весел глас
- ...леко съм си чалната.
- Ако не беше нямаше да те харесвам. - каза той. Чудех се дали измисля сантименталните фрази на момента или използва едни и същи...за всяка. Каквото и да беше глупавите изрази ми бяха изключително смешни. Не бях като другите, вместо да се разрева или да ге целуна аз се разхилих. беше ми много смешно. Май вече беше разбрал, че трябва да измисли други фрази за мен. просто тези бяха прекалено....хммм....прекалено изтъркани. Щеше да ми е интересно коя ли ще пробва сега защото отвири уста и каза....

- Не ме бива в ухажването и това си е - поклати глава Лестор. - Или да изразявам чувства
Е, вярно, че почити всичките ми връзки бяха от типа "цунии, гуни и после чао". А за тях такива
неща не се искат. Предполагам. - Замълча 2-3 секунди и продължи:
- Досега говорех като Стрелец , каквото ми идва отвътре. Обаче вдъхновението
нещо реши да си подремне и сега не знам, какво да кажа. Или какво да направя. - Целуна я по челото - Та
нека оставим темата? Поне за момента. И да говорим за нещо друго. Каза, че обичаш фотография?

- Да обожавам я! - казах аз и погледът ми се смени, стана замечтан.
- Добре ли снимаш? - попита той
- Ами да.... - казах аз и се разсмях.
- Каква си искала да станеш като пораснеш? - попита той
- Оператор! Филмов оператор. Искам да снимам филми. - казах аз и са загледах о обаците
- Ами ти? - попитах аз без да откланям поглед от небето. Тогава той.....

Лестор погледна за малко в страни
- Като малък исках да бъда частен детектив или ловец на главе. Струваше ми се много
романтично. Също така и певец. Обаче пея фалшиво. Особено откакто на 13 ми рожден ден
се обзаложих, че ще изям 10 сладоледа наведнъж. И спечелих. - погледна отново към нея
и продължи:
- Бих искал и да бъда учител
- Учител ли? - попита Елинор
- Да - отвърна той. - По - точно детски учител. Харесва ми да работя с деца и да им
помагам. А и някой ден бих искал да имам поне две. Без значение какви

Изгледах го леко странно. Не че не обичах даца, но със сигурност НЯМАХ планове да имам. Не че бях мислила по този въпрос, но при мен нямаше НИКЪКВО майчинско чуство. Дори и чуджи деца трудно понасях. Изкарваха ме извън релси - те пискаха, дращеха, оплакваха се, легавеха се, ревяха и се смееха без причина. Не ми пречеха когато бяха...ами.. на поне 15крачки от мен. Не исках да му казвам неприязмът ми към децата, защото той явно ги харесваше. Искал е да стане учител за бога?! НЯМА да му разбивам илюзийте. Затова се усмихнах мило и казах с безпристрастен тон:
- А защо се отказа? - казах аз с тон който не издаваше нищо. Винаги когато исках да не казвам мнението си по някой въпрос. Доста го използвах, защото обикновенно мислех НАПЪЛНО различно от другите. Хората на моята възраст са глупави, наивно, смеещи се хлапачки. Е аз не бях. Той започна да обяснява..

- Споменах, че избиха семейството ми , когато бях на 14. - започна Лестор. - Аз успях да избягам
в друг град, Само, че без никакви средства. Дотогава живеех в лукс, а и като най-малък и отделно бях
болнаво дете, та бях малко разглезен. Не владеех никакъв занаят. Разбирах само от фехтовка и донякъде езици и ръкопашен бой. Обаче за момента нищо не ми вършеше работа, а както се досещаш, нямах
никакво намерение да умра от глад или да прося. И се захванах с единствената възможност. Кражби.
После пътувах, учих, занимавах се с това - онова. - Изпи чаша сок и продължи. - С доста от
постъпките си не се се гордея особено, макар че, когато ги вършех ги мислех за правилни. А някой
от тях, включително отмъщението още ги мисля за такива. Накратко липса на време, възможност,
а и бях забравил за това през повечето време. Но не съм се отказал напълно. Що се отнася до
собствените пак гореизброените причини. Освен това от свестните ми гаджета една не можеше да
има деца и 1-2 не искаха. Е и с никоя не ми мина мисълта за семейство. Общо взето това е.
Ами ти, какво мислиш за децата? - попита Лестор. - Ако не искаш да отговаряш недей.

Мамка му защо винаги задаваше въпросите, който не исках да отговарям. Е дължах му честен отговор. Е не можех да му кажа, че мразя децата и намам абсолятно никакво намерение да имам....ами....никога. Е може след време да размисля, но се опасявам, че няма. Такава бях, не прометях лесно решенията си. Когато си съставех мнение за някой пе го променях, трудно прощавах нанесена обида. Кажа ли му истината, ще му стане гадно, излъжа ли го, лъжа себе си. Можех да не отговарям. това и смятах да направя.
- Няма. - казах аз с тон, който приключи темата. Май му стана ясно, че децата не са ми присърце.....или пък не....

- Добре - сви рамене Лестор. - Всеки има право на мнение. Само още нещо и приключваме. Тези,
които мразят децата мразят и самия живот. За такива или за тези, които виждат нещата само в
черно и бяло определенията са: безотговорни, мързеливи, комплексари, страхливи, егоцинтрици
и неудачници. Дали са и злобни не мога да кажа. Впрочем, явно съм сбъркал за скорпионите. Мислех, че
не са нито безотговорни нито мързеливи или страхливи. А сега точка по въпроса.

Погледнах го ядосано и същевременно обидено. Е до някъде имаше право, но не беше прав. Не мразех дацата просто не исках да имам мой. Е да не харесвах да имам деца около себе си, но това не значеше че мразя живото. Не го мразех. Беше прав за комплексите. Бях доста комплексиран човек, но не защото не харесвах живота си, а защото не ме биваше в общуването. За сетен път се убедих в това. Хммм....злобна....може би. По скоро отмъстителна. Не се срамувах от това. Всеки има право да бъде такъв какъвто си иска. Отмъстителността беше част от характера ми. НИКОГА не бих направила нещо лошо на някой който не ме е обидил или засегнал...затова не можех да определя дали бях злобна. Определено не бях безотговорна. Просто аз си бях аз. Нямаше да се променя. Не за него, не за който и да е !!! Стиснах усни в тънка черта, за да спра потока от думи. Нямаше да правя нищо необмислено. Жалко, че има такова мнение за мен, но защо ли се учудвам. Хората не ме харесват! Трябваше до сега да съм го научила......но не бях.

Момичето го погледна сърдито, но на него не му пукаше особено. Вярваше че е прав.
Двамата мълчаха. Внезапно Лестор протегна ръка и помилва лицето й.
- Чудя се - промълви той дали някой не те е наранил много жестоко като малка. И ако
е така дали ще мога да ти помогна. Не да те променя изцяло, защото дори да не
вярваш ХАРЕСВАМ ТЕ КАКВАТО СИ,
но да те убедя, че не си права за някой неща. За децата конкретно. Честно казано не
вярвам да успея, но ще опитам. Да, знам, че сложих точка на темата, обаче не можах
да се сдържа. Все пак СТРЕЛЦИТЕ сме ИМПУЛСИВНИ и УПОРИТИ. Може би по - упорити
от скорпиона.
Ако сега те целуна нали няма да ми се ядосаш?

Дожя ми се да му кажа, че ще го ухапя, но си замълчах. Само поклатих глава. той се наведе към мен и ме целуна. Хммм..да да май му бях сърдита...какво.... загубих си мисълта. не можеше да му се отрече...доста добре се целуваше.
- Мир. - каза той ухилен. Погледнах го и вдигнах вежда. Сигурна бях, че целувката беше потвърдила това.
- Мир. - казах аз и се усмихнах малко.
- Спомена, че обичаш да четеш какво обичаш да четеш? - попита той
- Ами общо взето всичко. Обичам класика. Английска класика. Обичам Джейн Остин. Ти чел ли си нещо от нея? - отговорих аз и го погледнах

Лестор поклати глава:
- Името ми е познато, но май не съм чел нищо от нея - отвърна той. - Момент, "Гордост и
предрасъдъци" не беше ли от нея? Хубава книга, доколкото помня.

- Да любимата ми. Харесвам творчеството и. - казах аз и се размечтах за голямо имение в Англия. Птичко пеят, вятър брули и огромната вековна гора е пълна с живот. Обичам да се разхождам и винаги си мечтаех за такъв дом. погледът ми стана замечтан, потопен в надежди и мечти.
- Чел ли си я? - попитах още отнесено, но той не отговори. Гледаше ме любопитно. А да бях си променила вида......



P.S. - Ако искаш опиши как изглежда героинята ми сега.

Елинор си беше променила вида. Сега беше с гарваново черна коса, която
падаше на вълни, почити до кръста й. Очете й пък бяха придобили теменужено
лилав цвят. Лестор я гледаше и му трябваха няколко секунди да смели въпроса.
- Да - отвърна той. - Чел съм я. Но беше преди 8-9 години и съм забравил почити
всичко.

- А какви книги четеш ти? - казах аз и погледнах любопитно. Смених си вида и се направих на блондинката, която преди ме помоли. Той ме погледна и каза:
- Не се променяй, по-добре си естествана. - каза той и аз се разсмях.
- Защо се смееш? - попита той раздразнено. Изсмях се пак и той още повече се вкисна.

Лестор се начумери.
- Предимно фантастика и исторически - троснато отговори той. - А също така стихове и
философия...

- О хайде де не се сърди. - казах аз и запърхах с мигли.
- Невъзможна си. - каза той и ме целуна.
- Това да ли беше. - попитах аз за да го подразня
- не насилвай късмета си. - саза той и пак ме целуна

- Всъщност - каза Лестор. - по - добре за момента да си останеш блондинка. (ако още си такава).
И сега се изкушавам да продължа с целувките, а като си брюнетка още повече. Само, че още
няколко целувки и е много вероятно, а в естествения ти вид е сигурно да опитам да продължа към
по - интимни отношения. А не мисля, че точно сега е момента. - На ум довърши - "Колкото и да ми
се иска" .